Как е възможно душата да е сама, когато е заобиколена от толкова кванти материя? Тя може да общува с тях като енергийни частици, стига да го пожелае. Защо душата отказва да общува с материята? Капризна ли е или може би прекалено горделива?

Душите в тази реалност непрекъснато се умножават. И всяка новодошла усеща същата самота. Душата има нужда от друга душа, за да се усмихне. Защото някога, в миналото или в бъдещето, те са били едно цяло.

Боли да си затвотен в тясното триизмерно тяло. Боли, когато хоризонтът ти е ограничен до взора на две очи. Боли, когато това тяло страда и не знае как да си помогне. Боли, когато съзнанието е замъглено от сенките на този свят.

Нужно е душите да са разделени в тази реалност. Те трябва да набавят опита си поотделно, за да могат да го съединят накрая в нещо безкрайно чисто. Но какво става, когато една душа срещне друга, с която трептят по един и същи начин?  Играта се променя. На пръв поглед става по-лесно двете да постигнат крайната цел заедно. Но всъщност това е най-трудната част от играта на Живота. И за да минеш това ниво, трябва да размениш местата на двете души. Да гледаш през чуждите очи, да следваш ритъма на чуждото сърце. Да се слееш с другото същество и да приемеш общата ви съдба.

Душата е сама до тогава, до когато не се слее с друга душа. Дали това ще се случи тук, или в Етера, няма значение. Но ако магията на любовта я нямаше, душите щеше да са много по-слаби и самотни. Триизмерният свят също има своята красота. Но тя не се вижда през собствените очи, а през погледа на половинката. Любовта е прозорецът към Вечността. Нека го отворим.